Поет
С оръжие в ръка бе заловен
той на Балкана и пред съд доведен.
Последен изпит беше него ден,
и неговия отговор последен.
„Вий питате какъв съм! Втори път,
чесъм поет ви вече отговарям.
Защо въстанах? – казах пред съдът,
но питате и аз ви пак повтарям:
Обичам аз полето, сладкий дъх
на неговите рожбици, цветята –
и привечер кога ги милва лъх,
и сутринта окъпани в росата.
Щом цъфнеха напролет те, при тях
от юг им птички идваха на гости.
Аз от дете с тез птички другарях,
че дивни бяха песните им прости.
Свободни песни... не като онез,
каквито ази пеях – и каквито
сте и от други чували до днес;
то бяха песни от сърце честито -
сърце свободно, сгряно от лучът
на божието животворно слънце,
и во което песните растът,
като в поле посеяното зрънце.
Такова слънце в моето сърце
не грееше: то в мрачина бе клето...
И ази грабнах пушката в ръце
да извоювам слънце за сърцето.
Та песните, които то роди,
на радост рожби, радости да сеят.
Поета – тъй небото отреди –
да пей, свободни птички както пеят...”
Присъдата бе смърт. На другий ден,
преди зори, обесиха поета.
Ръмеше дъжд и вятъра студен
като въздишка стенеше в полето.
И неми бяха влажните листа
там на липата, дето той издъхна...
Откакто на бесило стана тя,
там песента на птичките заглъхна.~~~~~~~~~
Снимка: http://www.sabori.bg/liter_fest/view.html?oid=1880